Home / България / ПЕЧАЛНА ВЕСТ! ИЗДЪХНА МНОГО ЛЮБИМА КИНОЛЕГЕНДА

ПЕЧАЛНА ВЕСТ! ИЗДЪХНА МНОГО ЛЮБИМА КИНОЛЕГЕНДА

Полският режисьор Анджей Вайда почина във Варшава на 90-годишна възраст в понеделник.

Създателят на шедьоври като “Човекът от мрамор”, “Човекът от желязо”, “Катин”, “Лех Валенса” и много други филми и театрални постановки за сложната история на Полша си отиде от белодробна недостатъчност, след като беше приет в болница преди няколко дни и приведен в медикаментозна кома.

Вайда е роден през 1926 г. в Сувалки. Баща му Якуб е офицер от полската армия, убит от Червената армия в клането при Катин.

По време на войната работи като чертожник и като общ работник в немски предприятия, което го спасява от изпращане на принудителна работа в Райха. Подпомага и нелегалната полска армия “Крайова”, но не е участвал в бойни партизански действия.

Анджей Вайда учи в Академията за изящни изкуства в Краков и след това във Висшето училище за кинематография в Лодз.

Първата премиера на негов филм е на “Поколение” през 1955 г. Поставил е над 40 спектакъла в различни театри по света. В периода 1981- 1989 г. е член на консултативния комитет на профсъюза “Солидарност”.

Званието “лидер на новата полска школа” здраво прилепва към името на Вайда с втория му филм “Канал” (1956). Само след година, през 1958, на екраните излиза следващият филм на Вайда “Пепел и диаманти”, по романа на Йежи Анджеевски, който печели наградата на ФИПРЕССИ на Международния кинофестивал във Венеция (1959 г.) и влиза в златния фонд на световното кино.

Вайда винаги върви твърдо по своя път в изкуството, повдига остри теми, нарушава табута и смело говори за забраненото. Още през 70-те години в своя “Човек от мрамор” (1977 г., награда ФИПРЕССИ на Международния кинофестивал в Кан ’78, приз “Давид на Донатело” за най-добър чуждестранен филм в Италия през 1978 г.) той открито критикува съществуващата партийно-държавна система. С филма “Човек от желязо” (1981 г., “Златна палма” в Кан) режисьорът директно заявява поддръжката си за полската “Солидарност”. От 1980 г. Вайда става и член на независимия профсъюз. В “Катин” (2007 г., номинация за “Оскар” за чуждоезичен филм ) Анджей Вайда, 82-годишният тогава класик на полското и световното кино, разказа историята за майките, жените и дъщерите на полските офицери, екзекутирани през 1940 г. от НКВД по заповед на Сталин. През 2013 г. излиза филмът му “Валенса: човек на надеждата”.

Негов ученик е българският режисьор Иван Ничев, възпитаник на легендарната филмова академия в Лодз. Друг е проф. Владислав Икономов. Великият поляк дори вика българина като втори режисьор на мегахита “Пепелища” през 1965 г.

“Малко е да кажа, че “Човекът от мрамор” е голям филм. Това е може би най-големият филм на Анджей Вайда и един от най-големите филми, произведени някога в Източна Европа.Човек стои, немее и сваля шапка пред огромния художествен талант на създателите на филма и пред още по-огромната им гражданска честност – пише в есето си “За мраморните хора на Анджей Вайда” Георги Марков – то бе публикувано за първи път по повод 89-ия рожден ден на твореца. – Има много голяма разлика между този филм и разни демагогски и псевдограждански произведения, които се появиха например в България. Във филма на Анджей Вайда вината не е запратена в миналото, не е прехвърлена на измисления период на “култа към личността”, никакъв априлски пленум не е признат за нова ера, а минало и настояще са неразривно свързани, така както са свързани в живота.”

“И какво видях? Че изобщо няма нужда да обявяваш война на противника, по-сигурно е да го изненадаш – значи лъжата побеждава.

Че никой не защитава победените, а слабите трябва да умрат – така може да се планира унищожението на цели народи, не само ликвидирането на политическите противници. Че единственото изкуство на победителите могат да бъдат военните маршове и пропагандните плакати. Разбрах, че римското право и ценностите на средиземноморската култура вече не са в сила. Нима трябваше да приема всичко това? И можех ли да игнорирам целия този опит, когато започнах да режисирам филми?”

Цитатът е от биографичната книга на Вайда “Киното и останалият свят. Двоен поглед” (изд. “Колибри”). Ето още от размислите на прочутия творец.

“Когато размишлявам кои образи са формирали въображението ми, трябва да започна от ангела хранител, който бдеше над леглото ми и ме съпровождаше от най-ранно детство. После идва илюстрацията от един учебник, представяща лвовските Орлета – помня я прекрасно, макар че мина половин век, откакто открих тази репродукция на картината на Войчех Косак в един краковски антиквариат. И накрая “Дебри” на Артур Гротгер, чиято мрачна мистика преживявах толкова дълбоко, докато четях монографията на Антони Потоцки на светлината на газената лампа в дядовата ми къща в Пшемишъл. Тази сбирка обаче не би била пълна без конните портрети на Тадеуш Косцюшко и Юзеф Пилсудски.

Кой ме възпита? Родителите ми със своите военни традиции за чест и дълг, баща ми с мундира си, закопчан до брадичката. Училището – класическата гимназия, културата на Гърция и Рим. Католическата църква – Божиите закони. С този патриотичен и морален възглед за света влязох във войната през 1939 г. Животът на един филм е колкото живота на пеперудата – рядко трае по-дълго. За да разбереш успеха или провала му, трябва да познаваш обстоятелствата около създаването му и екранното му присъствие.

Животът на филма е преди всичко реакцията на публиката и написаното от рецензентите и критиците.

Когато подготвях за печат албума “Вайда. Филми” и правех подбор от всичко написано за мен в Полша и в чужбина, не спирах да се удивлявам откъде съм имал сили за всеки следващ филм, щом поредният е бил обявен за бездарен? И защо не ме главозамаяха похвалите, които бяха толкова много? Намирам само един отговор: повечето от тези рецензии виждах за първи път.

Още когато снимах “Канал”, се разболях от язва и лекарите ми препоръчаха колкото може по-малко да се вълнувам. Така се изправих пред избора: или да спра да правя филми, или възможно най-малко да се интересувам какво пишат за тях рецензентите. Чудно ли е, че избрах второто?

Наскоро в телевизионния филм “Кредит и дебит” опитах да направя равносметка на печалбите и загубите в живота си. Към загубите причислих вечната липса на време за природата около мен (може би само с изключение на “Брезова горичка”).

За съжаление, това не се отнасяше само за дърветата и цветята; и хората не бях наблюдавал достатъчно задълбочено – твърде повърхностно бях гледал на приятелствата. Това е голяма загуба, днес осъзнавам това.

Може би в някакъв момент човек трябва да се откаже от онези действия, които ни водят към успеха? Може би успехът се крие някъде другаде – може би за него решават не тези, които ни гледат, а самите ние? Днес не мога решително да отговоря добре ли съм направил, бил ли съм там, където трябва, и помогнал ли съм на този, на когото трябва. Да, бях щастлив, защото моята стихия бяха движението, действието, но дали не трябваше в нужния момент да кажа НЕ? Не можах да го направя – прав ли съм бил? Това безпокойство вече никога няма да ме напусне”.

В свое интервю наскоро Анджей Вайда казва, че въпреки възрастта си възнамерява да продължи да работи. Той споделя, че в архива си има 200-300 нереализирани проекта, които периодически преглежда и обмисля дали нещо би било интересно за зрителите и днес.

Източник: 24 часа

Препоръчано

Излязоха отговорите на матурите – линк за сваляне

Вече МОЖЕ да видите отговорите на матурите по български и литература 2017. Свалете PDF формата …